секция западна литература

РИП ВАН УИНКЪЛ

Уошингтън Ървинг (1783-1859) – американски писател

Рип ван Уинкъл, потомък на онези безстрашни ван Уинкъловци, които по времето на Хенри Хъдсън заселили Америка, бил по рождение безделник, при това, както изглежда, добросърдечен момък, който ловял риба не заради улова, а за да може да си помечтае на воля, понеже главата му била пълна с "мисли", нямащи нищо общо с действителния му живот. А неговата действителност била една изумително красива и примерна жена, на която всеки в селото съчувствал или се удивлявал - никак не й бяло леко с такъв мъж. Рип навярно сам разбирал, че трябва да се залови за някаква работа, да овладее някоя мъжка професия и затова обичал да се представя за ловец, тъй като по това време нямало война, за да се представя за войник. Това занимание имало за него предимството, че по цели дни можел да скита по безлюдните места, където никой не го виждал, как по цял ден прекарвал във въображаеми битки с въображаеми същества. Най-често се завръщал, без да е застрелял дори и един гълъб, натоварен само с угризения на съвестта: "Аз съм пълен загубеняк". Неговата къщичка била най-занемарената в цялото село, да не говорим за градината му. Никъде бурените не растели толкова буйно, както в неговата градина, а от всички селски кози винаги неговите се загубвали и падали в пропастите. Но това не огорчавало Рип, понеже за разлика от своите прадеди, които надничали, жадни за дела, от старите си портрети, той имал вътрешен живот. По цели дни седял пред своята неугледна къщурка, подпрял глава с юмрук, и размислял защо не е напълно щастлив и с какво да се захване наистина в живота. Имал си прекрасна жена и две слънчеви деца, а вътрешния му свят не бил щастлив. Търсил себе си и продължавал да очаква отговор на това какво е призванието му, дори когато му чукнали петдесетте лазарника, макар че добрата му жена и другарите му по чаша се присмивали.

Единствено Бауц, неговото рунтаво куче, го разбирало и размахвало опашка, щом Рип метнел пушката си на рамо и потеглял на лов за катерици. Тежката пушка с множество украшения бил наследил от своите прадеди. Навярно те щели да се усмихнат под мустак, ако чуели как Рип разказва за ловните си приключения; той се завръщал от гората винаги с повече преживелици, отколкото с улов. И понеже от разказите му не можело да се приготви печено, на жена му - майка на две деца - отдавна й било дошло до гуша. Тя често го поглеждала натъжено и въздишала, и то пред всички, което Рип не можел да понася. И ставало тъй, че търсейки слушатели за своите истории, той се заседявал почти всяка вечер в селската кръчма и макар че от разказите му не можело да се приготви печено, винаги се намирали един-двама, готови да го слушат. Великолепната му пушка и умореното куче в краката му били достатъчни доказателства, когато Рип разказвал за ловните си приключения. Хората не се отнасяли лошо с него, понеже Рип не обиждал никого, напротив, изглежда той винаги изпитвал малко страх от живота и хората и се нуждаел от съчувствие и обич. Навярно си и попийвал. Ако пък някой нямал желание да го слуша, това не създавало главоболия. Във всеки случай по-рано от полунощ те никога не се прибирали вкъщи, Рип и неговото куче, което винаги подвивало опашка, щом чуело стъпките на госпожа ван Уинкъл, тъй като постепенно с времето започнали разправии, от които Рип разбирал толкова, колкото и кучето му, безкрайни разправии, докато накрая Рип свалял ботушите си и ставало повече от ясно, че така не може вече да продължават, но всъщност това им било ясно от дълги години.

Веднъж те отново тръгнали на лов за катерици, Рип и вярното му куче. През селото преминали със стегната стъпка, ала щом се изгубили от очите на хората, Рип направил, както обикновено, първата си почивка и леко позакусил, а Бауц следял да не се появи някой зад хълма. За това, както обикновено, Бауц получил няколко кокала, а Рип натъпкал лулата си и запушил, за да даде време на смелото си куче, шумно глождещо голия кокал, да се наслади докрай на удоволствието. Най-сетне те отново поели в утрото през хълмистата долина над блестящия Хъдсън, великолепен край, нещо, в което човек може да се убеди и днес. А и катерици имало в изобилие! Бог знае защо, пред хората Рип винаги се представял за ловец! Потънал в мисли - никой няма да узнае за какво, - той бродел из гората. Тук се въдели и зайци, дори една сърна изскочила насреща му. Рип се заковал на място и с ръце в джобовете, пушка на рамо и лула в устата, заразглеждал учуденото животно с благоговение. Сърната, която очевидно изобщо не го сметнала за ловец, продължила спокойно да пасе. "Но нали съм ловец!" - казал си Рип, спомнил си изведнъж за вечерите в кръчмата и за вярната си съпруга, тъй че свалил пушката, прицелил се в сърната, която за миг вдигнала към него очи, и натиснал спусъка. Ала в пушката му нямало барут! Странно - кучето залаяло, макар че не се разнесъл изстрел, и в същия този миг откъм дола долетял глас:

- Рип ван Уинкъл! Рип ван Уинкъл!

Някакъв човек със странен вид, запъхтян под тежък товар, се появил неочаквано от каменистия дол. Той крачел приведен, тъй че лицето му не се виждало, но Рип останал поразен от дрехите му. Странникът бил облечен в сукнена жилетка и бели панталони с пъстри панделки, също като хората от старите портрети, да, имал и козя брада, каквато някога носели прадедите на Рип. На плещите си мъкнел едно доста големичко буренце с бренди. Рип не чакал дълго да го викат, а се приближил към непознатия.

- Ти си учтив човек! - казал странникът с козята брада. - А също и услужлив човек!

И с тези ласкателни думи, които доставили огромно удоволствие на Рип, странникът търкулнал буренцето върху плещите му, тъй че на Рип вече не му било до въпроси.

Най-напред тръгнали нагоре по баира, сетне се спуснали в някакъв друг дол. Рип никога не бил идвал насам. Също и Бауц, вярното му куче, се усещало чуждо в този край, притискало се в краката на господаря си и скимтяло. Защото откъм дола долитал тътен като от гръмотевици. Най-сетне от натъртените плещи на Рип смъкнали тежкото буре, тъй че той вече можел да се изправи и огледа.

- Това е Рип ван Уинкъл! Днес той ще намери това което търсеше цял живот - ще намери себе си и призванието си, ще намери истинско удовлетворение - казал странникът с козята брада.

Рип видял, че се е озовал в обществото на доста възрастни господа с непреклонни тържествени лица, с холандски шапки и старомодни накъдрени яки.

Никой не отронил нито дума, само Рип леко се поклонил. Оказало се, че господата тъкмо играели на кегли. Ето откъде идвал тътенът и грохотът в дола! Рип трябвало начаса да напълни стаканите с бренди и достолепните старци отпили по една немалка глътка, сетне мълчаливо се върнали към играта си, а Рип, в желанието си да се покаже учтив човек, се заловил да нарежда кеглите им. Само от време на време набързо успявал да сръбне от своя стакан. А брендито било хвойново, любимото му питие! Ала кеглите с оглушителен трясък бързо се разлитали на всички страни и ехото отеквало из цялата долина. Рип затънал до гуша в работа, а трясъкът и грохотът не преставали. Едва успявал да нареди тежките и неустойчиви кегли и да протегне ръка към хвойновото бренди, когато на площадката излизал следващият възрастен господин, примижавал с лявото око, прицелвал се и запокитвал своята каменна топка, а тя прогърмявала като същинска гръмотевица. Това общество било доста странно, както вече казахме, никой не отронвал нито дума, тъй че и Рип не се осмелявал да проговори, да попита кога ще го освободят от тежката му ангария. Ала възрастните господа с техните холандски шапки и старомодни накъдрени яки, каквито носели прадедите му, били изпълнени с недостъпно достойнство. И Рип постоянно, когато за кой ли път нареждал кеглите, изпитвал досадното чувство, че зад гърба му се подсмихват, ала не можел да се обърне, защото, неуспял още да отдръпне ръка от последната кегла, която едва бил закрепил, вече дочувал зад гърба си заплашителния грохот на търкалящата се каменна топка и трябвало бързо да отскочи встрани, за да не премаже тя нозете му.

Нямал край този робски труд! Буренцето с бренди сякаш не свършвало. Рип отново и отново трябвало да пълни стаканите, отново й отново господата отпивали по глътка и без да кажат нито дума, се връщали към играта си.

Имало само едно спасение: да се събуди!...

Слънцето вече се къпело в кафеникавата вечерна омара, когато Рип се надигнал и разтъркал очи. Било време да се прибира вкъщи, крайно време! Но напразно подсвирквал на кучето си. За миг, още замаян от съня, Рип потърсил с очи долината и играчите на кегли със старомодни накъдрени яки и холандски шапки, ала всичко било изчезнало! В далечината, както от памтивека, проблясвал Хъдсън и ако от нейде, помахвайки с опашка, изскочело вярното му куче, Рип нямало и минутка повече да умува върху съня си. По пътя за вкъщи щял да обмисли какво ще разкаже този път в кръчмата. Тези негови истории малко му напомняли неустойчивите кегли, които винаги трябвало да нарежда, за да ги разпиляват другите. От Бауц обаче нямало и следа! Най-сетне Рип посегнал към пушката си в тревата, но - о, чудо! - тя била обрасла с хвойна! И не само това - цялата била покрита с ръжда, превърнала се била в най-окаяната пушка на света! Дървената ложа била изгнила. Рип поклатил глава, повъртял пушката в ръце и я захвърлил в храстите, сетне се изправил. Слънцето вече залязвало и Рип дълго не можел да повярва, че избелелите кости край ловджийската му торба са скелетът на Бауц, сетните останки на вярното му куче. Но какво друго можели да бъдат? Всичко било действителност, той не сънувал. Рип се почесал по бузата и открил старческа брада, стигаща до пояса му. Изминали били години. Но колко? Във всеки случай бил късен час и подгонен от глада, а може би и от любопитството да узнае дълго ли му остава да живее след онази глупава игра на кегли, Рип се завърнал в родното си село. Но не можал да познае нито улиците, нито къщите. Всичко му било чуждо! Само неговата къщурка стояла на старото си място, още по-занемарена от преди, празна и без стъкла на прозорците. Обитавал я вятърът. Но къде била Хана, жена му? В душата му се прокраднал страх. Старата кръчма, където винаги можело да се узнае всичко, Рип също не намерил. Той стоял безпомощен и самотен, объркан и уплашен, наобиколен от непознати деца. Тогава Рип плахо попитал за старите си другари по чаша, ала хората го отпращали на гробището или просто свивали рамене. Накрая (с тих глас) попитал и за самия себе си:

- Нима няма никой, който да познава Рип ван Уинкъл?

Всички се разсмели. Рип ван Уинкъл, ловецът на катерици, им бил добре известен и заразказвали доста смешни истории за човека, който, както всяко дете знаело, преди двадесет години паднал в някаква пропаст или пък бил хванат от индианците. Какво му оставало да прави? Рип плахо попитал за Хана, жената на ловеца на катерици, и като чул, че отдавна била умряла от преумора и скръб, горко заплакал и се наканил да си върви.

- Ами ти кой си? - запитали го хората и той се замислил.

- Един господ знае! - казал Рип. - До вчера още си мислех, че знам, но днес, след като се събудих, вече не знам.

Хората почукали с пръсти по челата си, смятайки го за побъркан. Той напразно им разправил чудната история с играта на кегли, кратката история за това как проспал живота си. Те не разбирали за какво им говори, а и Рип не можел да го разкаже другояче. И скоро всички се разотишли, останала само една млада и доста красива жена.

- Рип ван Уинкъл бе мой баща! - казала тя. - Какво знаеш за него?

Рип дълго се взирал в очите й и навярно се борел с изкушението да й каже, че той е баща й. Но нима бил човекът, когото всички очаквали, ловецът на катерици с неговите истории, които винаги малко се поклащали и тъй лесно се разпилявали, когато хората се разсмивали? Накрая Рип казал:

- Баща ти е мъртъв!

Тогава си тръгнала и младата жена и Рип останал сам. Болка пронизала душата му, но иначе не можело и да бъде. А дали не било по-добре изобщо да не се пробужда от своя сън?

Рип поживял още няколко години в селото като чужденец в един чужд свят. И не настоявал да му вярват, когато разказвал за Хенри Хъдсън, откривателя на тази река и на този край, за неговите стари капитани, които от време на време се събирали в долините да поиграят на кегли. А когато споменавал, че там трябва да търсят и техния стар Рип ван Уинкъл, хората само се подсмихвали. Наистина в горещите летни дни понякога иззад хълмовете долита неясен тътен, напомнящ трополене на кегли, ала старите хора винаги смятали това за най-обикновена далечна буря. А може би така си и било...

потресаващо

свещена геометрия

Бушидо в притчи

Живял някога в далечна Япония юноша с доста особен характер. От ранно детство мислел само за себе си, за собствените си забавления и по всякакъв начин се стараел да избягва учението и работата. Родителите му се трепели от зори до здрач на полето да изкарат препитанието си. Надявали се някой ден детето им да се вразуми, да си намери скопосна жена, да свие семейно гнездо, да му се родят прекрасни дечица и да се погрижи за тях на стари години. Един ден през селото минал стар самурай. Бащата обнадежден помолил самурая да вземе сина му, та дано успее да го завърне в правия път – бушидо. Споразумели се и тръгнали на път – самураят и момчето. Първоначално юношата бил вдъхновен и му се пеело. Напускал най-после омразното и монотонно ежедневие. Нямало вече да вижда едни и същи лица, които да го карат да се чуства виновен, че нищо не прави по цял ден и мисли само какви интересни забавления да преживее. Вървели дълго и пътят бил изморителен. „Аз съм млад и издръжлив, мислел си младежът, нищо не може да ме спре….” Но скоро глад започнал да го измъчва. Търпял той час, два, но стомахът му се свивал и му прималявало. „Гладен съм. Няма ли да спрем за храна?” „Млад си, отговорил му самурая – ще издържиш и нищо няма да те спре….” Продължили нататък. След няколко дни стигнали до манастира. Момчето едва ходело – от глад било изнемощяло и много му се искало да се върне обратно в селото си. Но гордостта му не позволявала да признае слабостта си.
В манастира храната била оскъдна и за да се хранят, на монасите се налагало сами да работят на нивите и да отглеждат животни. Тежки времена настанали за нашия юноша. По цял ден копаел в градината с картофите и окайвал себе си. Гледал го самураят отдалеч и преценил, че е време да му преподаде първия урок „рей”.

Урок І – рей

Дал самураят на момчето едно пълно с пирони чувалче и му казал да забива по един пирон във вратата на двора всеки път, когато изгуби търпение или мисълта за неудобствата в живота го затисне. Първия ден той забил повече от 20 пирона във вратата. През следващите седмици се научил да контролира количеството забити пирони, намалявайки го до един на ден. Разбрал, че е по-лесно да контролира себе си, отколкото да забива пирони.
Най-сетне дошъл денят, в който юношата не забил нито един пирон в дворната врата. Тогава той отишъл при самурая и му съобщил гордо новината. Този път мъдрият самурай му казал, да изважда по един пирон от вратата всеки път когато не загуби търпение и пренебрегне себе си, за да направи щастлив някой друг. Накрая настъпил и денят, когато юношата се похвалил на стария самурай, че извадил всички пирони. Тогава заедно отишли при вратата:
- Синко, в последно време ти успя да победиш част от слабостите си, но погледни, колко дупки останаха на вратата! Тя никога няма да бъде същата както преди. Казана дума, хвърлен камък. Сторено действие, назад се не връща. Когато нараниш някого с действие или му кажеш неприятни неща, оставяш му рани като тези на вратата. Можеш да намушкаш човек с нож и после да го извадиш, но раната остава завинаги. И няма да е от значение колко пъти ще молиш за прошка. Раната си остава. Раната, направена от думи или действия, причинява такава болка, както и физическата. Днес ти усвои един от основните принципи на самураите – да обмисляш добре всяко свое решение, да преценяваш с внимание своя постъпка, за да извършваш само правилни действия. Така ще притежаваш най-същественото качество на война - вежливост и загриженост за всяко живо същество около себе си. Помни, че всеки, който е дошъл на този свят върви по своя път. Не го омърсявай с кръв от раните на ближните си. Днес ти ги направи щастливи, за да получиш своето щастие утре.

space

envole

Ленами притихна в обятията на принц Чар. Загледа се в подвижните образи и постепенно се потопи в техния свят. Грабнаха я средновековните стереотипи и характери. Съзнанието й се изниза нагоре. Настани се удобно и потъна в граничния мрак. След няколко минути /линейно време/ се опомни в паралелния нематериален свят. Попипа празното място до себе си. Принц Чар беше изчезнал. Преглътна с лек привкус на притеснение и се изправи на крака. Разтърси глава – имаше известно ограничение във възприятията си. Като в мъгла нещо я задърпа напред към коридора. На излизане от кухнята се размина с един едър господин с фуражка на главата. Дъхът свистеше от гърдите му – симптом на склонност към респираторни заболявания. Мислите на Ленами плуваха с все сили по течението в главата й. „Къде е принца? Извинете, видяхте ли къде е принца?” – внимателно извърна към него въпросителен поглед. „Принца ли? Ми той умря. Вчера ли, оня ден ли беше, помня ли и аз вече – отиде си горкия…” Ленами забърза надолу по стълбите с нарастваш ужас в сърцето и крайно объркване в ориентацията си. Бежешком разпери ръкави на горната си блуза и точно докато я обличаше видя една пациентка своя. Невероятно беше в този момент да срещне нея тук. Пациентката беше иностранка, знаете… Мозъкът на Ленами се отказа да прави логически връзки – по –лесно беше да играе главна роля в пиесата и със скован от страх глас запита попадналата във входа на къщата й по неведоми пътища чужденка „ Avez vous vu le prince? Prince Charme vous savееez…” Брадичката й потрепери в края на последната дума.” Le prince est parti. Il a pris tout le bagage et il ne reviendra jamais…” Огромната жена се отмести от пътя на Ленами. И слава богу. Още една дума и щеше да си отнесе нещо... Ленами усети мравките по гърба си. Онези малки лазещи крачета на ужаса, които леко, но сигурно щурмуваха гръбначния й стълб към крайната си цел – пълен блокаж на мисленето. Сковаващ лед на космическа слабост. Имаше обаче още шанс да победи служебно в битката с това брутално усещане. Излетя като стрела на улицата. Чу гласа си да изригва от дълбините на душата й: „ПРИИИНЦ ЧААААР КЪДЕЕЕ СИИИИ!!!! Къде по дяволите сиииииии!!!”
Силата на крясъка накара съзнанието й да се изчерви засрамено и да се прибере обратно в телесната си обвивка. Сепнато разпери ръце. Принц Чар спеше спокойно до нея. В очите й заваля порой. Армиите на две вражески чуства се сблъскаха в сърцето й. Червените стрели на облекчението обляха дълбините на изстрадалата й душа. Сините копия на срама веднага се надигнаха в нападение. Пак, отново, за кой ли път, се поддаде на манипулативните игри на гладните. Те пък вярно, много подли и подмолни – с всички методи и средства използват пълния капацитет на човешките слабости срещу самия човек. Защо ли, ми защо – за да ядат, ето защо. Предизвиквайки водопад от разнопосочни усещания изяждат изблиците на човека. Да, те с това се хранят. Чудно ти е, нали... Ама няма нищо чудно – на моркова едва ли му е чудно как пък ти би могъл да се храниш с него.
Смесените цветове на емоционалността на Ленами потънаха в дълбоките приятни защитени прегръдки на Чар. Изля пред него набързо и накратко случката от изминалите минути. Силните му ръце прибраха енергийно частичка по частичка всяка разпиляна капка от същността й в едно цяло. Това го можеше професионално. Все пак беше велик магьосник.
- Ами викай силно през пет минути ако се наложи. Дръпни ме, разтреси ме силно и изкрещи в ухото ми „ОБИЧАМ ТЕЕ! Тук съм - жив, пред теб, за теб… ” Искам да съм силна. Искам да мога да се осъзная, да се изправя пред всичко, да се справя с всичко…
За момент нещата си дойдоха по местата. За сега…

Желя ти...

Желая ти време

Не ти желая всички дарове,

Желая ти това, което повечето нямат:

Желая ти време да се радваш, да се смееш,

Използвай го и можеш да спечелиш.

Желая ти време за действие и размисъл,

Време не само за теб, но и за другите.

Не ти желая време за бързане и тичане,

А време да бъдеш щастлив.

Не ти желая време, което просто да убиваш,

Иска ми се да ти остане в излишък

Като време за удивление и вяра

Вместо непрекъснато да гледаш часовника.

Желая ти време да достигнеш звездите

И време да пораснеш, да узрееш.

Желая ти време отново да мечтаеш, да се влюбиш.

Желая ти време да откриеш себе си,

Да приемаш всеки ден и час за щастие.

Пожелавам ти и време да прощаваш.

Желая ти да имаш време да живееш!

Ели Михлер

СЪБУДИ СЕ

Натискам стрелкичката на тоя клип.Play.
Ушите ми възприемат звуци. Мнооого приятни. Взорът ми е грабнат от картини. Нееевероятни. В дълбините на гръдния ми кош се задвижва енергия। Навива се на кълбо и предизвиква силна химична реакция в цялото ми тяло। С магията на словото се опитвам да дам обяснение на нещо уникално необяснимо। Нарича се родолюбие, по-скоро природолюбие даже। Космически усещания предизвиква в мен природата। Не просто природата, а българската природа। Метровите борове на Яворова поляна. Бурните старопланински водоскоци. Нежните теменужки на Сакар. Прохладните сенки на орешака, дъхавите вишни на пролет...
Осъзнаването е грандиозен процес за всеки отделен индивид - включая наше височество. Не е проява на Егото, но - моля всички иностранци - завиждайте на воля на трепетите луди на сърцето, на химна на душата, на преклонението ми пред земите български!

вода - луна

В моя свят така е
ти сам ела и виж!
Луната в мен сияе
в очите ми блестиш...
ल ;फस इल्स्ज ज्दुद e
जर ईद; व/डी र ल्रग
>व्क्द्ज एक इर्स्जेक

ल फ'रजे ;र इ/.एइज्र्त

joie

Il était une fois trois filles heureuses :)))

PURPOSE

Четирипразничие

Неделя. Прекрасен ден. Само и ако да не беше един много интересен кръстопът на важни събития. Трифон Зарезан, Св. Валентин, Неделя Сиропустна..../случайна подредба, а не по значимост - според авторовите приоритети/. Събуждам се с усмивка на уста. Държа я така до вечерта. В края на деня става леко пресилена, драматично застинала на лицето ми. Смехотерапия. Разтягай устата си в гримаса на усмивка – загатваш движението в началото с усилие и в края то се изпълва със смисъл. Ама така ли е наистина – ами не се знае, работя по въпроса, процесът тече… Зъбейки се умно пред празната страница, чета в нета подробности относно Сиропустната Неделя и забелязвам, че имало още едни велик празник, който съм пропуснала да отбележа на кръстопътя - на църковния празник за успението на Свети Кирил Славянобългарски.Е това вече ако не е огромно съвпадение…
Тюхкам си се наум, че имам толкова много социални ангажименти, че едва ли ще мога да си позволя да осъществя на практика ритуала на тримиренето и да остана жива. Успокоявам се сама себе си, че сам по себе си, подвигът от седемседмичен пост, е достатъчно доказателство за силата на волята ми. Пуснала съм си скайпа – още едно изпитание на волята ми, докато се подготвям усилено за изпит…
Точно след минутка ми мига червената точка – някой ми пише. Ех любимата ми приятелка. Няма сега две-три минути да ме съборят – ще побъбря с нея, то не стига, че няма никакво време да се видим, ами и да не си чатнем два ти реда…/велика заблуда, както ще се разбере най- накрая/. След размяна на стандартни цунки-гушки К. ме пита какво празнувам днес и аз споделям просветлението си за четирипразничието, което някак си все ми се струва показателно фаталистично, пророческо и каквото там още - магическо с една дума /тук църковните последователи леко ме анатемосват/. К. веднага ме поздравява с лявата ръка за откровеното ми прозрение и двойно ме поздравява, че съм успяла да запазя неутралитет по отношение на горещите теми Зарезан срещу Валентин. Поласкавам се от високото й мнение за дипломатическите ми умения, но чистосърдечно си признавам, че основна заслуга за липсата на какъвто и да било конфликт около мен, е именно четирипразничието, а не чистото двуполюсно Зарезан-Валентин. За да ми наруши обаче балансираната хармония /не от злоба, а от чиста страст към спорта )))) ми праща разговора си с третинката от групата. Поствам го едно към едно с ясното съзнание, че ще ми махнат зелката после. Особено една от тях.Животът е суров, какво да се прави, кара миа:)

[14.2.2010 г. 19:06:13] К.: карра миа, честит каквото там празнуваш
[14.2.2010 г. 19:06:15] barometer: ами не зная - мен ме няма нещо днес….
[14.2.2010 г. 19:06:20] barometer: писна ми от разни тъпотии…..
[14.2.2010 г. 19:06:29] barometer: лиготии, мазнотии и простоиии…….
[14.2.2010 г. 19:06:36] К.: щооо какво ти е докривяло, я кажи
[14.2.2010 г. 19:06:44] barometer: ми кво нищо
[14.2.2010 г. 19:06:48] barometer: бе не е нищо, нещо си е то, ама толкова ми е криво, че….не ми се говор
[14.2.2010 г. 19:06:54] К.: ок, ако все пак ти се договор :) – насреща съм
[14.2.2010 г. 19:06:56] К.: до скоро – излизам, че кафето, кафето, кафето ме вика,
[14.2.2010 г. 19:07:07] barometer: знаех си, знаех си, ето и ти ме заряза…
[14.2.2010 г. 19:07:08] К.: еее, пиле, правя завой и се връщам, тук съм, подлагам си даже рамото и кърпички поднасям, ако има нужда /стискам палци да няма/
[14.2.2010 г. 19:07:15] barometer: не, сериозно, ти как си днес, празнуваш ли нещо, какво изобщо правиш…
[14.2.2010 г. 19:08:10] К.: нищо не правя, гледам да си изчистя къщата, щото ми е единствения почивен ден, ама наистина почивен от работа и кочина голяма ме чака
[14.2.2010 г. 19:08:25] К.:ако ме питаш за празниците – с Милко си разменихме по едни гащи на сърца, както традиционно всяка година и веднага ги свалихме , чиърс на обяд с Боргундско и тва е
[14.2.2010 г. 19:09:01] К.: толкова за мен – ти си сега наред, какво се тровиш, къде те хапе скорпа – сори ако сарказмът ми е висок градус
[14.2.2010 г. 19:10:11] barometer: ми кво ме хапе – кво, аз себе си основно. Иначе Теди цял ден го няма никакъв и изобщо все едно съм стара мома, съсухрена стафида и чирус осолен спаружен…..
[14.2.2010 г. 19:12:26] К.:падам вече от стола от смях. Ех стафидката ми, останали си „неуважена” май…
[14.2.2010 г. 19:14:45] barometer: не само неуважена, но пренебегната, охулена и обрулена. Няма цвете, пукнат бонбон даже, кво да говорим за подаръци – романтика. Не че ги искам – знаеш, аз съм над материалните неща, ама можеше жест, внимание, отношение, признание… Не, то аман от тея тъпунгерски игри бе Кари! Накрая ще види своята файнъл фентъзи през крив магарон. Ще си събера нещата и адиос мучачос. В единствения официално обявен ден за любовни лиготии, аз стоя тук сама и ближа рани
[14.2.2010 г. 19:24:13] К.: абе я стига си се самонавивала – мъжете на една определена възраст изкукуригват тотално. Да не кажа, че изобщо са изкукуригали тотално. Знаеш на Ленито бившия как по цели нощи тракаше Страйк, пък тя си намери кой да пълни празната страна на леглото в тъмните студени нощи :)
[14.2.2010 г. 19:28:48] barometer: Стига пък ти, нямам намерения да се спасявам… Не съм инвестирала толкова много в тая връзка, че да я загробя толкова лесно…
[14.2.2010 г. 19:29:13] К.: ми в тоя случай нямаш много избор – трайкаш си и като се сети /ако се сети/ за тва, че след Лара Крофт има една още в къщи…. може и да те огрее я луксозна бомбониера, я нещо дружко ще ти произведе еднорфини….
[14.2.2010 г. 19:30:10] barometer:майната му на празниците, да става утре, че да се залавям за работа
[14.2.2010 г. 19:32:50] К.: горе главата, нали знаеш, че всеки втори си умира за стегнатите ти …
[14.2.2010 г. 19:35:32] barometer:майната им на всеки втори – Теди само ме вълнува….


Чета ги двете гарги и чукам на дърво, кърстосвам показалци и средни и плюя три пъти на север, та дано не ме постигне тази прокоба. Къде-къде си е по-добре главоблъсканицата над кръстовището на четирипразничието…. Бели кахъри – казват старите хора…

Лично мнение на автора – най-стойностното в този момент е прозрението му относно силата на прошката.

„Господи, до колко пъти, като
съгреши брат ми, да му прощавам?
до седем пъти ли?
Исус му рече: Не ти казвам: До седем
пъти – до седемдесет пъти по седем.”

Матея / 18 – 21,22/



Българската православна църква почита църковния празник Неделя Сиропустна, наричан от народа Сирни Заговезни.
Според народните традиции вечерта на празника при родителите се събират семействата и техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят с млечни храни. На Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове - целуват ръка и изричат: "Прощавай, мамо, тате..." - "Господ да прощава, простен да си!", е задължителният отговор.

Nostalgie

И трите плюшени мечета Куба, Бартек и Мецанка : " На всякъде е хубаво, но най-хубаво е в къщи"

Днес тя е Фериллт...
...умереност лъха,
а вятър ревнив...
...в косите й пърха.

да те обичам....

Да те обичам... е най-прекрасното усещане във вселената.
Да те обичам... то е да осъзнавам любовта към земята и хората,
растенията и животните, към живота….
Да те обичам... означава мир и нежност.
Да те обичам... е хармония и красота.
Да те обичам... означава край на всеки страх, тъма и самота.
Да те обичам...... изпълва със съдържание и смисъл нещата.
Да те обичам….
Да, аз те обичам…
Да, аз ОБИЧАМ!

katharsis

Катарзисът /справка - Уикипедия/ е рязък емоционален преход, представляващ завладяващо чувство на състрадание, мъка, смях или друга крайна промяна в настроението, която довежда до обновление и възстановяване на желанието за живот. Катарзисът е важен елемент в естетиката на Аристотел. Катарзисът се използва в психологията на изкуството по отношение на реакцията на зрителя, а в психотерапията - на освобождаването на потискан афект или психична енергия. В древногръцкия katharsis най-често е означавало "очистване", особено от тежка мъка. Най-забележителната му употреба обаче в древни времена е в определението на Аристотел на трагедията като драма, която "постига чрез съжаление и страх катарзиса на такива чувства".

fight

माय लित्तले love

КРЪГОВРАТ

Коварен лед зараза носи
пълзи злокобно и тормози
душата ми.
С тънки пръсти се провлича,
с остри мечове разсича
сърцето ми.

Аз облъчвам го,
обгръщам го,
задушавам го
с любов
и разтапя се полека,
този зъл и подъл хищник...
С капки нежност напоява,
с нови сили той дарява -
за живот семената на прогреса.
Моите мечти спасява.

только для меня

Искам ли за себе си толкова неща,
давам ли на другите пълна тишина,
лутам ли се в търсене
на своята тъмно-светла страна,
дай ми малко сигурност
в тази суетня......

ЧИСТО НОВА

Нови дрехи тя облече,
нова шапка си нахлупи,
нов живот дори поръча
в нова форма да се случи...

С нови чувства се загърна,
в нови мисли се обу,
и с поклон вежлив отвърна,
в огледалото на Лу.

С нея вятърът завихри
в нови форми сухите листа
и реката се забърза,
бебе-риба в нея заблестя...